И пак съм сама , а нощта няма край… Сама със себе си , с мислите и чуствата – хубави и лоши. Навън е тъмно а аз не спя защото отново си мисля за теб , както от първия ден когато когато погледите ни се срешнаха и нещо стана. Тогава повярвах с цялото си сърце , а сега въпреки , че знам истината пак искам да повярвам. Тъжно е да лъжеш себе си , обърнах се и погледах пак , сега го виждам- бяхме деца … Прощавам ти , но сърцето ми още се свива при мисълта за теб -защо? Никога повече няма да е същото , ти не ме обичаш , та и аз не те обичам по същия начин. Спомена за теб, за нас и всичките моменти, онези погледи, споделени за миг и хилядите мисли и чуства бушуващи в нас. И само този спомен ми остана, а аз теб обичам или него и аз незнам. Виждам погледа в очите на други и още повече копнея да срещна твоя , тъй детски и мил както в онзи ден , ведър и ясен , и все пак опустошителен. Минаваше през мен , събличаше ме без ръце и намираше сърцето ми, карайки го да спре за миг.  И ето още е нощ а деня е винаги по-хубав . Хората казват че с времето всичко отминава, аз не мисля така. С времето се научаваме да живеем с болката и да виждаме красотата на обикновенните неща. Да, мога да кажа че най-накрая съм щастлива, щастлива от живота си , приятелите, постижениеята , та дори от провалите научили ме да не се предавам и да се боря за онова , което искам , за да го получа. И ето тук в тъмната лятна нощ аз сам щастлива, истински щастлива-приела болката, страха, любовта!